Стихчета за деца

Откъде се носи това жално къркане на птици!
Наоколо се не мярка нищо. Полето е обляно от последната есенна усмивка на слънцето. Гората мълчи. По нейната тъмна зеленина личат като рани големи червени петна, изгорени от сланата. Никъде птичка. Само нашият вечен познайник – сивото врабче, подскача из клонките и загрижено си чурулика.
Де сте, малки песнопойни птички, мили летни гостенки?
Гората мълчи. Тих ветрец леко разклаща клоните. По земята падат жълти листа като мъртви златни птички.
И ето пак се чува жално, еднообразно, отчетливо гракане, прилично на болезнен плач.
По широкия друм през полето върви бързо самотен пътник с товар на гърба, с тояга в ръка. Той се връща в своята родина, при децата си и иде може би от много далече. Той чува жалния плач на невидимите птици, спира се и оглежда наоколо. После вдига глава към високото небе. Шапката му пада. Той не се навежда да я вземе, а гледа.
Високо-високо в синевината на ясното небе стройни войнишки редици си отиват жеравите. Едвам-едвам се виждат. Колко са красиви редовете им горе там в тяхното хубаво свободно царство! Те гракат и сякаш ни казват: ”Простете, простете!...”
Пътникът ги гледа дълго, после се навежда, взима си шапката, размахва я няколко пъти пътниците във висинето и сам поема своя път.
Сбогом, мили, хубави редици-жерави!